Блогът на ogniangarkov :: Впечатления за кризата в Украйна и актуалната българска политика

Постинг

12.05.2015 13:51 - Впечатления за кризата в Украйна и актуалната българска политика

Автор: ogniangarkov Категория: Лични дневници

Прочетен: 439 Коментари: 0 Гласове:

Впечатления за кризата в Украйна и актуалната българска политика

В началото на 40-те години на 20 век би било ерес поданиците на Царство България да бъдат допитвани дали желаят присъединяването към Тристранния пакт. Също и години по-късно трудещите се: дали желаят НРБ да стане страна-членка на СИВ и на организацията на Варшавския договор. Но какво пречеше на предела на 20/21 век българските граждани да бяхме допитани на референдум за волята ни Рeпублика България да встъпи в НАТО и особено в ЕС ? Ако това се бе случило при тогавашните евроатлантически настроения, поне на едно от геополитическите лобита и симпатизантите им у нас (назовавани гамйнски от интернет-тролове: „рубладжии” или „грантови измекяри/респ. доларолапачи”) сега щеше по-трудно да заработва/т от информационно-пропагандната полемика за събитията в Украйна в родни СМИ.

Ако прескочим добре известното, трансформирано с времето във взаимно изключващите се еднообразни клишета, какво друго общо имаме в сегашната си политическа съдба с Украйна и Русия ? Може би в отсъствието на балансирани, миролюбиви държавници-визионери със социално политическо мислене ? Да, но в Централна и Западна Европа вече също не страдат от дефицита на държавници от ранга на Конрад Аденауер, Шарл дьо Гол, Вили Брандт, Робер Шуман, Алчиде де Гаспери, Валтер Халщайн, Маргарет Тачър, Франц Йозеф Щраус, Хелмут Шмит, Ханс-Дитрих Геншер, или Хелмут Кол ? Или те не са пригодни към схемите на глобализацията ?

Визионерите-лидери бяха участници или преживяли ужасите на Втората световна война. Те станаха архитектите на следвоенното възстановяване на континента, на Европейския съюз, на обединението на вече миролюбива Германия. Но и те не успяха да изличат вековните шаблони, залегнали в заглавия на световната литературна класика „Престъпление и наказание”, „Параграф 22”, „Война и мир”.

Иначе България, Украйна и телурократична Русия не са имали задморски колонии, а и държавната и общинска собственост в трите държави бе разприватизирана по различни схеми, предимно от измислени местни олигарси (в последните две: по традиция и преобладаващо от иноверци). Но за разлика от Москва и Киев, макар и без всенародно допитване, българската политическа върхушка направи евроатлантически избор. Той бе ратифициран през 2004-2007 г., произтекоха съюзнически и партньорски ангажименти. Те не отменят необходимостта от последователна защита на интересите за национална сигурност и за подобряване на социалния стандарт на страната. Темата евразийска перспектива не бе актуална опция за нито една власт в София след 1990 г. Но по стар, над 100-годишен, рефлекс съвременната ни полит-камарила не престана да се върти като ветропоказател на международната сцена, сервилна към силните на етапа.

И на децата е ясно, че не сме глобален играч. През изтеклите седмици и месеци на страниците на „Експерт” (от главния редактор Симеон Николов, от Валентин Хаджийски, Боян Чуков, проф. Евгени Гиндев и пр.) и в други местни и чужди медии бяха направени блестящи анализи и коментари на кризата в Украйна и за ислямската държава. В бюлетина на „Експерт” бяха включвани публикации и изявления на познати български (Иво Христов, Иво Инджев, Илиян Василев, Иван Кръстев, Огнян Минчев) и на водещи авторитетни чужди политолози и експерти по международни отношения (Хенри Кисинджър, Збигнев Бжежински, Александър Дугин, Грегор Гизи). „Експерт” не пропускаше изяви по темата на висшите български конституционни служители и ведомства, формиращи и представящи българската външна политика.

Преди седмици и дни бяхме споходени от външните министри на глобално водещи държави, на Украйна, високи емисари на НАТО и ЕС. От СМИ отново останах с впечатление, че родната политическа клика продължава да не прилага изпитаните, на пръв поглед формални, оръжия на малките и средни държави в международната дипломация – отстояване на принципите на международното право и дипломатическия протокол и церемониал - игнорирайки баланса в равнището на контакти с гостите в тяхна угода. При подобен подход не можем да очакваме респект към политическата ни презентация. Още повече, щом тя безкритично копира като указания позициите на „по-старши” партньори, без принос в тяхното формиране. Или щом поредният министър на външните работи, или даже премиер, ползват поста главно за обогатяване на CV-то си за самоизстрелване в орбитата на солидно заплатена международна службица.

От международно-правна гледна точка бе нужно съобразяване с градивната институционална памет в отчитането на националните интереси, особено преди предприемане на забележими външнополитически действия като признаване на нова „кандидат-държава” или на съмнително легитимни правителства, под чужда диктовка.

Москва предупреждаваше, че не вярва признаването на Косово да остане казус „sui generis”. И само след 3-4 години изтълкува становището на Международния съд в Хага за едностранно обявената независимост от Косово през 2008 г. в пропагандата си като своя аргументация за присъединяването на Крим. На времето не споделях пред отговорни фактори „рефлекса ни на подражание” за признаването на Косово при наличието на многолюдни малцинствени етнически общности, за които не се правеше достатъчно за повишаване на жизнения стандарт. От тогава изминаха почти 7 години, но национално отговорните правителства на членките на Евросъюза Испания, Румъния, Словакия, Гърция и Кипър отстояха досега да не признаят официално Прищина.

След разпадането на СССР и Варшавския договор, МВнР-София подготви междудържавни Договори за приятелски отношения и сътрудничество с държавите от бившия източен блок. Такива бяха подписани и с Руската федерация на 4 август 1992 г. (влезе в сила от 18 май 1993 г.), и с Украйна на 5 октомври 1992 г. (в сила от 2 март 1994 г.). През 1991 г. Договорите бяха предшествани от Протоколи за установяване на дипломатически отношения с всяка една от двете държави (на 23 октомври с.г. с Русия и на 13 декември с.г. с Украйна), в които Република България призна независимостта и суверенитета им, с презумпция: в тогавашните им граници. Сиреч, Украйна с Крим, Русия - без Крим. Последвалите междудържавни договори потвърждават границите. Същите договори бяха ратифицирани в националните парламенти и депозирани в ООН. Не ми е известно досега Руската федерация да е денонсирала Договора с Р България, нито - взаимообвързано с него - да ни е сезирала за промяна в границите си. Така, че за българската дипломация не бяха необходими излишни упражнения и прибързани демонстративни действия с небалансиран характер. При това член 5 от споменатите два договора гласи, че „Договарящите се страни няма да допуснат тяхната територия да бъде използвана за въоръжено нападение или други насилствени действия против другата договаряща се страна”. България има съюзнически ангажименти и ги изпълнява, но не познавам, особено по-млади хора у нас, на които клишето "фронтова държава" в СМИ да допада. Т.е., кризата в Украйна безалтернативно изисква дипломатическо решение, в духа на усилията на нормандската четворка в Минск.

Събитията в Украйна и геополитическите игри резултираха в разслоение и на руското общество, включително на интелигенцията. От руски аполитични учени разбирам, че за това „заслуги” имат федералните медии, както и усещането на хора, живяли във „велика страна”, че вече живеят в икономически по-слаборазвита държава. Има и „ура-патриоти”, не само в Русия, които не желаят да воюват „за Родину”, а при евентуална необходимост - охотно и ловко ще прехвърлят топката към чуждите деца.

А ако се замислим за нашите деца, които предпочетоха да живеят в България ?

Убеден съм, че широката българската общественост е достатъчно наясно с разпределението на икономическия потенциал в региона, в Европа и в света, но не подценява обстоятелството, че Русия е най-близко разположената суверенна ядрена сила, разполагаща с елитни десантни части и други внушителни военни възможности.

Съдейки по медийна информация, президентите Обама и Путин са заобиколени от генетично амбициозни хора (първият от Нюланд, „четиримата мъдреци“ Кисинджър, Бжежински, Бейкър и ген. Скоуфорт; Рокфелер; вторият от Ротенберг, Милер, Глазьов, Фрадко́в, топпропагандистите по държавните ТВ Соловьов, Норкин, Познер) с близък произход и с мнозина от руските и украинските олигарси, причинили де факто икономическата криза в Украйна, а преди това солидно „опоскали” Русия.

Добре известно е, че руснаци и украинци са тясно исторически и етнически преплетени чрез смесени бракове и съжителства. Украинците са втората по численост националност в Русия и на високите държавни длъжности се срещат имена като Полтавченко, Матвиенко и под. Хенри Кисинджър пише на 06.03.2014 г. : „Дори такива прочути руски дисиденти като Александър Солженицин и Йосиф Бродски твърдят, че Украйна е неотделима част от руската история и дори от самата Русия”. Пак той лично оценява „...Путин като сериозен стратег - по каноните на руската история. Вникването в американските ценности и психология не е силната му страна. Разбирането на руската история и психология пък не е силната страна на американските политици”. Super Henry е убеден, че Украйна трябва да има правото свободно да избира своите икономически и политически обвързвания, включително с Европа, без да влиза в НАТО. А анексирането на Крим от Русия той счита за „несъвместимо с правилата на установения световен ред”. Но 14 дни по-късно то се случи. Във Вашингтон и в Москва по всичко личеше, че вижданията за международна сигурност и сигурността на Руската федерация са осъдени на вечна раздяла. Явно ценностните системи, бизнес интереси, геополитически стратегии и амбиции също се разминават кардинално. Това се прояви и през февруари т.г. по време на ежегодната международна конференция по сигурността в Мюнхен, но този път Европа не бе пасивна дипломатически. Последваха преговорите на нормандската четворка и споразумението Минск 2. Що се отнася до Крим, той за нас не би следвало да бъде „sui generis”, защото унитарна България има Договорите за приятелски отношения и сътрудничество.

Русия не се състои само от Кремъл, „зелени човечета”, православния олигарх Малофеев, Депардийо и милитаристично подгряващи коментатори, които едва ли са отслужили военната си повинност. Но „си представят” Киев като най-руският град. Нито пък Украйна е населена само от бендеровски националисти и от новоруси. Двете страни имат свободата да си избират политическата върхушка в съответствие с изразената воля на своите народи. А според Кисинджър: „... умните украински лидери биха избрали политиката на помирение между различните части на Украйна”.

***

С поглед към бъдещето и с отчитане на настоящите реалности, България следва да продължи традиционно добронамерената си диалогична политика с тези две големи държави. Доста по-уместно би било обаче поне висшите и отговорни (поне по статут) български държавни институции да се изказват по-балансирано по кризата и да не се включват със сервилност в острата пропагандно-информационна война на българска територия и в чужбина. Добър сигнал от София през последните седмици бе посещението на украинския външен министър Павло Климкин и визитата на вицепремиера, министър Калфин в Русия. Добре е да се поучим от миналото, не само от пословично добросъседските междучовешки контакти, но и от нелицеприятната практика на подценяване на двустранната дипломация, вкл. на по-ниско равнище, за сметка на многостранни срещи в Ню Йорк, в Брюксел или на международни форуми в трети страни. За разлика от Русия, Украйна винаги е проявявала интерес към българския опит в евроинтеграцията и за дипломатическа поддръжка. Още преди 9-10 години двамата външни министри подписаха съвместна декларация в този дух. През ноември 2005 г. последва официално посещение на министър Калфин в Киев, за да компенсираме хронологически последователността на политическия диалог, поразтеглен от 2-3 отлагания на официален контакт на равнище президенти от страна на тогавашния украински президент Ющенко. Много добро впечатление понастояшем прави активността на украинското посолство и лично на посланик Микола Балтажи.

Логично звучи коментарът на посланик Горан Йонов в „Експерт”, че „Москва се изправи пред нежелана алтернатива: да избира между две свои взаимоизключващи се приоритетни цели – да си върне Крим и да изгради Южен поток”. И тя предпочела да избере Крим. Заради събитията в Украйна и необхванатата от икономическите санкции част от българския износ за Русия вероятно ще се оскъпи, защото ще се наложи стоките да бъдат доставяни по обиколни маршрути.

Освен зависимостта от внос на въглеводороди от Русия, можем ли да не отчитаме реалността, че в България има изкупени поне десетки хиляди жилища от граждани на Руската федерация ? От Украйна са по-малко. Известно е и, че в Поморие бе открито руско училище, имаше заявка и за в Бургас. Няколко хиляди руснаци живеят постоянно през цялата година в България. Отделно са ежегодно почиващите на нашето Черноморие, в планини и балнеокурорти руски и украински граждани. Икономическата криза, осезаемо отслабналата рубла и вътрешната инфлация в Русия също могат да наложат на много руснаци да се откажат тази година от почивка в чужбина. Експертът-анализатор по туризма Румен Драганов ( в „Труд”, 12.03.2015 г.) зададе риторичния въпрос дали искаме руски почиващи, предвид критичността на ситуацията с летния сезон и политиката на руското правителство за 2015 г. да обърне посоката на пътуванията на руснаците с близо 50%, като ги пренасочи към вътрешния пазар. И предлага бързо въвеждане на ваучери за почивка. Според посолството ни в Москва, от т.г. руските почиващи и туристи в България щели да имат нови визови облекчения, ако са посещавали вече страната ни. Ако това е вярно, тези облекчения следва да касаят в не по-малка степен украинските граждани, желаещи да почиват у нас.

Бъдещето на българо-руските търговско-икономически отношения, както и много други рационално несравними по важност каузи и жизнени реалности, зависи от постигането на мирно решение в Украйна на базата на Минските споразумения във времевия график, в който те бяха договорени от нормандската четворка. Мирното решение ще създаде възможности за облекчаване на външнотърговските процедури, с предимство в областта на селското стопанство.

Ако действително български фирми бъдат използвани за доставки на оръжие на изток от България не мога да си представя какво ще спечели националната ни и енергетичната ни сигурност.

***

Украйна ще продължи да заема значимо място във външнополитическите приоритети на България и занапред не само заради географската, историческата, езиковата, културната, религиозна и личностна близост между двата ни народа.

Достъпните данни свидетелстват, че темата за отношението на българската държава към украинските граждани с българско етническо самосъзнание (между 204 600 души към декември 2001 г. и 260 000 към март 2014 г., според „Дойче велле”) продължава да стои на вниманието на българската общественост, на МВнР и на украинското посолство в София. Според Крис Ангелов, Вашингтон (вж. в „Експерт”/бр. 26/2015), тази бройка не включва украинските граждани с български корени (на които единият от родителите, бабите или дядовците е българин), нито пък гагаузите с българско самосъзнание. Авторът преценява, че отношението на всички български правителства към етническите българи от бившия СССР варира между безразлично и обидно. При това той се абстрахира от трагичната съдба на около 2-3 хиляди таврийски българи, завърнали се в България по време на Втората световна война, които след 1944 г. са предадени на съветските власти. Почти всички те са загинали.

Българите в Донбас сега са в непосредствена близост до военните действия, а тези от няколко села в Одеска област протестираха срещу насилствено мобилизиране. Има сведения, че към февруари т.г. са убити 11 българи, двама от които са изгорени живи в Одеса. Останалите са подложени на политическа и икономическа несигурност. Според украинския посланик в Народното събрание: към 21.02. т.г. са мобилизирани 20 души, а етническите българи са 240 000 до 300 000 души, заедно със смесените бракове. Израел, Полша, Унгария и Чехия вече евакуираха най-застрашените свои сънародници от Украйна. В този контекст и на предстоящо приемане на пореден поток от сирийски бежанци, Крис Ангелов изказва предпочитание да увеличим населението си с етнически българи, които по-лесно ще се интегрират, в сравнение с небългарите от Сирия и от името на Движение „Независима България”(ДНБ), с председател Алекс Алексиев, предлага конкретни проекто-мерки за улесняване на заселването, вкл ползване на опита на Австрия, Румъния и Холандия.

Подчертано нереалистичен момент в проекто-предложението му до президента и премиера е призивът към парламентарно представените политически сили да дарят техния дял от държавната си субсидия (на обща стойност през 2013 г. от 45 403 000 лв.), за да бъдат евакуирани застрашените украински българи. Мисля, че Крис А. и ДНБ са се пооткъснали от родната действителност, ако наистина допускат, че стринко-калинките и сивите посредственици в НС, парт-централите и „свише” ще им реагират.

Тази многоцелева идея - за доброволно преселване на бесарабски българи от Украйна и Молдова при изрично, индивидуално изявено желание от тяхна страна - отстоявахме през 90-те години от управление „Източна Европа и страни от ОНД” на МВнР. Други наши аргументи бяха, че това ще е стъпка за компенсиране на демографския срив у нас; родолюбието на бесарабските българи с идеализирани представи за България; тяхната работна квалификация и съхранени човешки ценности.

В случая ефектната инициатива на ДНБ заслужава адмирации. Тя е по същество актуализация на план от времето на управлението на Иван Костов, без тогава да имаме бежанци от Сирия. Не бе реализирана „поради недостатъчен интерес на бесарабските българи”. Не изключвам да е имало незаинтересованост от страна на общини в Южна България и на равнодушната държавна администрация.

По Конституция България е унитарна държава, както Украйна и за работа с местните българи и администрация там би следвало дългосрочно да се командироват, занапред поне, юридически много добре подготвени служители. От МВнР обявиха готовност за бързо издаване на визи за наши сънародници от застрашените райони в Украйна, но министърът не очаквал бежанска вълна оттам. Като друга мярка за улесняване на пътуванията на украинските българи от МВнР представиха предстояща смяна на генералния консул (ГК) в Одеса от бивш ГК там преди десетина години, политическо назначение. Познавам и двамата, но по-добре според мен бе новият ГК Тучков да смени посланика в Киев, случайно назначение.

Медиите твърдяха, че министър Митов повдигнал въпроса за пропорционална мобилизация на етническите българи в Украйна. Много вероятно, без успех. Твърде ми е любопитно, обаче, дали МВнР би заявило някога изискване за пропорционална мобилизация на руските граждани от български етнически произход ? В МВнР ги водеха към 15-20 000 души, в сайта bulgarnation.com (с гербовете на Татарстан и Казан) 24 038 души на преброяването през 2010 г., а отделно като граждани на Русия от български произход се изреждат 13 етнически групи с численост 7 525 000 души, сред които преобладават волжки булгари-мюсюлмани (казански татари) = 5 100 000 души.

Времената се променят. Преди десетилетия командните, респ. координационни центрове на Алианса в най-непосредствена близост до Русия бяха дислоцирани в Норвегия и Турция, сега се изместват в държави от бившия източен блок. Явно това е капацитетът на способностите на управляващата клика да сведе до знание на българския електорат (на гражданското и на негражданското общество) с оправдателен тон, че са го ощастливили преди време тихомълком със своето съгласие един от тези центрове да бъде разположен у нас. По-рано не са могли, или са им малко силовите вицепремиери и чиновници ? Или, че тогава друго правителство било взело решението?

Често цитираното четиристишие на Тютчев от 1866 г. („Умом Россию не понять, ... в Россию можно только верить”) е емблематично за нееднозначността на руския манталитет. Национално настроените руснаци естествено изказват предпочитания към последния стих. Според езиковеди и политолози, опитите за превод на по-популярни нам езици (напр. - от Иво Инджев/26.01.т.г. „Русия не може да бъде разбрана по рационален начин /чрез ума/...”; или „Тhe mind does not understand Russia...” – англ., или „Verstehen kann man Russland nicht...” - немски) не предавали добре философски тънкостите на изказа на автора. Забелязвам, че през последните месеци мнозина немски коментатори и политолози, явно не вярвайки да променят Русия, съвместяват реакциите си към Тютчевите и Путинови сентенции и послания с философско-протоколния евфемизъм: „Към Русия трябва да се обръщаме на Вие, с главно „В”.