В „Първа кошница” се долавят тематични близости с основополагащия документ на НАТО, Вашингтонският договор (от 4 април 1949 г.) и с елементите от българския Закон за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност от 1998 г.: държавен суверенитет, териториална цялост, защита (в Заключителния акт - ненакърнимост) на границите. Втора кошница третира социално-икономическата политика, а Трета – развитието на духовността, екологията и устойчивото развитие, правата и свободите на човека.

И на сегашния етап проблемите по Европейската сигурност по „кошница 1” се дължат в преобладаваща степен на перманентно демагогската политика на двойни стандарти, неоколониален егоизъм и алчност на властващата корпоративна олигархия в големите държави, пристрастени към названието „велики сили”. След глобалния протектор САЩ и без двата постоянни евроазиатски геополитически фактори на България - телурокрациите Русия и Турция -, по същество те са сред дузината екс-колонизаторски държави в света, от които 10 таласокрации са проспериращи държави в ЕС. В момента най-големите предизвикателства за Европейската сигурност, касаещи непосредствено България, от които първите три са най-тясно преплетени, са:

1. Ислямско-ислямисткото нашествие на бегълци от по-бедни и/ли кризисни райони, наричани евфемистично, но неправомерно „бежанци”.

2. „Южният проблем на сигурност” за България и Европа – режимът на Ердоган, стремящ се да превърне кемалистка Турция в султанат (дори според Ахмед Доган). У нас отдавна  сме наясно, с кого имаме работа. Заради най-острото си предизвикателство срещу светската държава Ердоган получи 10 месеца затвор през април 1998 г. от съда за държавна сигурност в Диарбекир. Поводът бе реч, в която той цитира бащата на турския национализъм Зия Гьокап: "Демокрацията е само един влак, на който ние се качваме, за да достигнем целта си. Джамиите са нашите казарми, минаретата са нашите байонети, кубетата - нашите шлемове, а правоверните - нашите воини." Красноречиво!

3. Войната в Сирия и постоянната нестабилност в Близкия Изток.

4. Кризата в Украйна, моделирана не без външни намеси на „велики сили”.

   Това огнище на напрежението изисква безалтернативно дипломатическо потушаване, в духа на усилията на нормандската четворка в Минск и спазване на поетите пред Франция и Германия задължения. При политически неутралитет на САЩ! „Президентът Радев би могъл да избягва да взема отношение по сложния казус Крим” (вж. интервю на Красен Вучков с посланик О.Г. за Frog News //09.01.2017 г.). Защото България има междудържавни Договори за приятелски отношения и сътрудничество с Русия (в сила от 18 май 1993 г.) и с Украйна (в сила от 2 март 1994 г.). През 1991 г. договорите бяха предшествани от Протоколи за установяване на дипломатически отношения (на 23 октомври с.г. с Русия и на 13 декември с.г. с Украйна), в които Р България призна тяхната независимост и суверенитет, с презумпция: в тогавашните им граници. Сиреч, Украйна с Крим, Русия - без Крим. Договорите бяха ратифицирани в националните парламенти и депозирани в ООН. Не е известно досега Руската федерация да е денонсирала Договора, нито - взаимообвързано с него - да е сезирала София за промяна в границите си. България има съюзнически ангажименти в НАТО, но не познавам българи, на които клишето "фронтова държава" в СМИ да допада.

5. Международният тероризъм и организираната престъпност, които на фона на глобализацията (според много коментатори „американизация”) се явяват едновременно следствие, фактор и причина за нестабилност в сферата на Европейската сигурност.

6. Комплексен фактор на тенденции за бъдеща потенциална нестабилност е идеологическата криза в Европейския съюз, особено след Брекзита в Обединеното кралство. Тя се дължи главно на нарастващия популизъм и политическо безсилие, на интелектуалната импотентност на бездарната евробюрокрация и безличието на т. нар. евролидери, на неоколониализма на „утвърдените демокрации от Стара Европа” спрямо новите страни-членки от бившия източен блок; на често безцеремонната политиката на контрол и неолиберализъм на напускащите политическата сцена администрации отвъд океана, на отсъствието на обединени въоръжени сили на Европейския съюз.

Цитирам авторска оценка за двойните стандарти в политиката на двигателя на европейската интеграция и най-голямата икономическа сила в Европа – Германия: „... Същевременно Федералната република плува във фарватера на отвъдокеанската глобализаторска геополитика. На територията й битуват ядрен арсенал на САЩ, 65 хиляди души чужди войски в стотина военни бази. Подслушват канцлерката й. От десетки години Германия опитва да възвърне златните си запаси, запорирани от съюзници-победители, които от 60 г. вече са нейни съюзници в НАТО. В „Немската карта” (Виена, 2007 г.) о.р. генерал Герд-Хелмут Комоса, дългогодишен началник на Военното контраразузнаване на ФРГ, напомня за тайния междудържавен договор от 21 май 1949 г., ограничаващ суверенитета на Германия до 2099 г. (за 150 г.), вкл. на СМИ и "Канцлер акта", по който всеки нов канцлер преди да положи клетва е длъжен да подпише в САЩ документ в горния смисъл. Явно, че сегашните лидери на Германия не могат, – по капацитет -, или не смеят, – поради обвързаности -, да изведат страната от този кръг на външни зависимости, а самочувствието им се изчерпва в налагане на чужда и собствена воля над по-слабите свои партньори и съюзници (като България и страните от Вишеградската четворка.: Доп. от С.Н.). Вместо да тропнат по масата на Big brother-а, на част от двойната Брюкселска бюрокрация (Бел.С.Н.: в ЕС и в НАТО) и на тънещите в разкош и инцест арабски шейхове да си поемат последствията от антиевропейската (миграционна: Доп. от С.Н.) политика,  за което мнозинството от немската общественост и европейска Европа ще ги аплодира с овации” (Expert.bdd/27.02.2016 г. и др. издания по ogniangarkov.blog.bg).

Немците са толкова старателно контролирани, че от 2013 г. имат за министър на отбраната дама с благородническа титла (г-жа Урзула фон дер Лайен), успяла да съвмести поста си на Главнокомандващ въоръжените сили на страната с раждането на седем собствени деца и с изграждането на умения на безкритичен задокеански рупор.

      Все още в ЕС има политически личности с национално достойнство като Виктор Орбан, Милош Земан, Роберт Фицо, но у нас продължава отсъствието на суверенно мислене в полза на дългосрочните национални интереси, на адекватно поведение и действия на политическата ни върхушка, робуваща на сателитния синдром пред ястребите отвъд океана, Берлин, Брюксел. Дори при преобладаващо проевропейски и евро-атлантически настроения на предела на XX-XXI век, управляващите у нас не се решиха на референдум за волята на българските граждани за встъпване на  България в НАТО и особено в Европейския съюз. Ако това се бе случило, информационно-пропагандната дезинформация в родните масмедии щеше да е по-балансирана.

7. Дестабилизиращи фактори в Европа и на Балканите са политическите и военните амбиции на Руската федерация и Турция, на и отвъд стария континент. Русия продължава да провежда последователно традиционната си просъветска политика на опити за разобщаване на Европейския съюз и на цивилизована Европа.

8. След деиндустриализацията, разпокъсването на земята и погрома над селското стопанство, протекли успоредно с криминалната смяна на собствеността в България и в другите източноевропейски държави, източването на  компетентна, професионално подготвена работна сила и депопулацията на цели райони - на фона на цялостната демографска криза на континента - са обобщена системна заплаха за Европейската и национална сигурност. Тези предизвикателства са далеч по-трудно неутрализируеми, отколкото например нарастващите проблеми с кибер- и персоналната сигурност.

    Осем държави в света са разработили и изпробвали собствени ядрени оръжия. 5 от тях са официално признати ядрени сили по силата на Договора за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО): Съединените щати,  Русия  (наследява арсеналите на бившия СССР), Великобритания, Франция и Китай.Неофициална ядрена сила е Израел, а Индия, Пакистан и КНДР са тествали атомно оръжие извън рамките на ДНЯО. През периода на Студената война мирното съвместно съществуване се крепеше на стратегическото равновесие на  т. нар. «равновесие на ужаса", т.е. на приблизителния паритет на натрупаните количества ядрено оръжие от САЩ и СССР, двете суперсили.

Трансатлантическите отношения, включително в сферата на сигурността, се превърнаха в гореща тема, дебатирана по целия свят, особено след поемането на властта от шатския президент Доналд Тръмп. Силни възражения от европейска страна срещу тях се проявяват още през 80-те години на м.в. по повод Звездните войни и антибалистичната ракетна система, лансирани от администрацията на Рейгън.

На съвременния етап трансатлантическите отношения продължават да бъдат белязани от критичното отношение на САЩ спрямо политиките на Европейския съюз относно разширяването, естеството на европейското участие в НАТО, а също и за мярата на степента, в която да се подражава на щатския модел в рамките на Европейския съюз. В лекцията на проф. Томаш Волги (университет „Аризона”, САЩ),  изнесена пред аудиторията на Дипломатическия институт към Министъра на външните работи на 30 септември 2004 г. и в последващи негови публикации той констатира с убеждение, че „без съмнение, инвазията на САЩ в Ирак имаше ефекта на хвърлена граната по изключително трудните отношения. Войната в Ирак бе изключително непопулярна сред европейските народи и някои от европейските правителства, и доведе не само до задълбочаване на проблемите между двете страни от Атлантика, но и до взаимното противопоставяне на много европейски държави”.

Факт е, че тези отношения останаха твърде неустойчиви и в днешно време. Те съхраниха своята значителна зависимост от тесните и взаимообвързани финансово-икономически отношения. Ако приемем, че САЩ все още са най-мощната икономика в света, а ЕС държи 2-ро място, непосредствено след тях, и двете страни продължиха да играят важна роля в глобалното икономическо статукво. Значим е и фактът, че техните икономики се преплитат с огромните инвестиции и от двата бряга на Атлантика. Половината от всички щатски чуждестранни инвестиции бяха насочени към Европа, а повече от 60% от европейските чуждестранни инвестиции - към САЩ. Между 12 и 20 млн. работни места зависят от трансатлантическите икономически отношения. И за двете страни на Атлантика е необходимо да продължават да изпълняват ангажиментите си към ключовите институции за сигурност като НАТО, икономическите институции като СТО и политико-икономическите институции като Г 7.

В областта на трансатлантическата сигурността, въпреки доста разногласия, съществува тясно сътрудничество по методите за пресичане на финансовите активи на терористите; в разузнаването и полицейското сътрудничество. Наркотрафикът, тероризмът, международната организирана престъпност, прането на пари все по-рядко се проявяват като чисто вътрешни проблеми. Те заплашват световната сигурност.

Въпреки, че от двете страни на Атлантика имат общи демократични традиции в политическите системи, няма консенсус по естеството на основната заплаха за сигурността на глобалното статукво. Подобно съгласие постави основата на трансатлантическите отношения по време на Студената война, но претърпя сериозна промяна след нейния край. Според Вашингтон, европейците често подценявали влиянието на 11 септември 2001 г. върху американското разбиране за сигурност, някои били склонни да повярват на конспиративни теории. В Щатите обичат статистиката, че в периода 1968-2001 г. в света били извършени около 12 000 различни международни терористични акта, от които само един в САЩ до 11 септември 2001 г. По драматичен начин 11 септември преформатирал изцяло представите за щатското разбиране за сигурност, което като цяло било подценявано от европейските политици.

От своя страна политиците в САЩ значително подценявали степента, в която Европа е участвала на първа линия в борбата с тероризма до 11 септември.

От двете страни на Атлантика битуваха напълно различни гледни точки относно оръжията за масово унищожаване и държавите, които ги разпространяват. Изглежда, че и този проблем няма скоро да изчезне.

„Свръхдържавите” са склонни да изградят многостранни институции и да подчинят правилата им на своите интереси. Свръхсилите не се чувстват заплашени от мултилатерализма, докато той е гарантиран от основополагащи споразумения за естеството на глобалната заплаха за статуквото. Европа е индиферентна към темата, че САЩ не били използвали ООН много добре. Стотиците ветб, наложени от постоянните членки на Съвета за сигурност, принизиха ролята на ООН за много от сериозните конфликти, така че дебатът за ползването на ООН като единствен механизъм за разрешаване на ключови международни проблеми става смехотворно безпредметен, особено през последните 45 години. В САЩ отхвърлят упреците, че са изоставили институциите, чието създаване преди години са лансирали и подпомагали. Разбира се, наивно е да допуснем, че която и да е от свръхсилите-постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН автоматично би се обвързала с преобладаващо/то мнение на Общото събрание на Обединените нации, ако въпроси на нейната сигурност или национални интереси са изложени на риск.

Въпросите на сигурността биват преувеличавани не само от многостранна гледна точка, но и в перспектива на сътрудничеството, като се подчертават по-скоро икономическите и материални преимущества на сътрудничеството, отколкото силата и принудата пред заплахите за сигурността.

Друга област на разногласия, която продължава да застрашава отношенията ЕС-САЩ и може да засегне Европейската сигурност, е свързана с коренно различните виждания за Европейския съюз от двата бряга на Атлантика. За европейските политици ЕС е смел и вълнуващ проект, а за по-голямата част от света – неповторим и успешен експеримент, последван от напредък в икономическата, социалната и в културната области. Оттук следва и предефинирането европейската идентичност. Но край Потомак мнозина са скептични към европейски лидери, които преувеличавайки реалността, говорят за Европейския съюз като за главен външнополитически актьор или за неговата изключителна роля в международните отношения.

Според мнозинството от вашингтонско-лондонските глобало-стратези (Р.Купер, Ш.Риардън и пр.) в новия свят на международните отношения, държавите се делят на домодерни (= провалени, напр. Афганистан, Колумбия, Босна и Херцеговина, и почти цяла Африка, в които управлението няма властова сила в рамките на своята територия и не е способно да осигури дори елементарна защита на гражданите си), модерни (= традиционни нации-държави като Сърбия, Ирак, Китай) и постмодерни, т.е. западните либерални демокрации. САЩ, „пъпът на света по техните схеми”, играе ролята на Рим, а европейските и другите постмодерни държави – на гърците и т.н. Европейският съюз според тези стратези: 1. Следвало да създаде механизъм, чрез който да се преодолеят индивидуалните европейски различия във външната политика чрез наднационалната власт в рамките на ЕС. Това изисквало отстъпване на значителна част от националния суверенитет във външната политика, по подобие на уредбата на търговската и монетарната политика на Европейския съюз. 2. Съюзът имал нужда да развие свои собствени въоръжени сили, различни от НАТО, за да стане независим актьор на международната сцена. Но никоя от „големите сили” в Евросъюза не била способна да осигури ресурсите за реалното изграждане на такава сила.

От другата страна на Атлантика политиците също не съумявали да оценят колко важен е за европейците Съюзът. Намесата на САЩ в еволюцията и развитието на Евросъюза би могла да нанесе непоправима вреда на трансатлантическите отношения. В този смисъл опитите на щатските администрации да оказват натиск върху ЕС за ускоряване на присъединяването на Турция към Съюза биха имали ползотворни последици за САЩ. Но те крият опцията да се превърнат в последен тест за европейската идентичност, който да благоприятства за по-нататъшно интегриране, или пък да способства за по-нататъшно разделение на страните от Европейския съюз по въпросите на външната и отбранителна политика.

Логично изглежда, появата на сериозна заплаха да би сближила ЕС и САЩ, респ. Северна Америка.Вероятно това няма да е заплахата от международен тероризъм, по която от самото начало възникна съществено разногласие между Вашингтон и Брюксел. Тогава администрацията на президента Буш формулира целта като война срещу тероризма, вместо да я ограничи до борба с всички тези, чиито възгледи в рамките на исляма водят до употреба на тероризма като средство за водене на война.

В духа на „All Mara rise” или „Marry is for it,s all” (=Всичката Мара втасала)  основателят и директор на „Стратфор”- един от водещите американски институти за геополитически анализи - Джордж Фридман (емигрант от Будапеща, също като Дьорд Шьорош, известен като Джордж Сорос) през 2015 г. издаде творение „Взривоопасните точки на Европа. Евросъюзът - фалит или възход”, в която щедро „раздава акъли” на родния си континент: „Да си икономически богат, но слаб във военно отношение, е опасна комбинация – това е първата взривоопасна точка”. Според автора, днес били съществували „4 Евросъюза” – германските държави (Германия и Австрия), Северна Европа, Средиземноморският регион и страните от Източна Европа. Неразрешените от векове национални и религиозни конфликти определяли други аспекти на проблема.

На 31 януари т.г. председателят на Европейския съвет Доналд Туск с необичайна откровеност заяви, че щатският президент Доналд Тръмп се е присъединил към Русия, Китай и радикалния ислям, които са заплаха за Европа. Туск призова европейците да се обединят, за да спре доминацията на трите континентални сили, съобщи Ройтерс.

Като най-големи външни заплахи в 60-годишната история на ЕС полският Доналд посочи "самоуверен Китай", "агресивната политика на Русия" към съседите си и"радикалния ислям". Коментарите на Туск по адрес на Тръмп са едни от най-острите и отразяват в много европейски столици чувството за необходимост да се отговори на политиките на американския президент.

"Разпадането на ЕС не само ще доведе до възстановяване на някакъв митичен пълен суверенитет на страните-членки, а и на истинската зависимост от великите суперсили: САЩ, Русия и Китай", пише Туск до евролидерите. "Само обединени можем да бъдем напълно независими", добави той. "Следователно ние трябва да предприемем категорични и ефективни мерки, които ще променят колективните емоции и ще възобновят стремежите за повдигане на европейската интеграция на следващото ниво", категоричен е председателят на Европейския съвет.

Европейски дипломати обявиха, че високопоставени представители и дипломати са обсъдили възможен отговор на ЕС до Тръмп. Някои правителства обаче смятат, че европейците трябва да не избързват с отчуждаването на ключовия съюзник.

България има предостатъчно добри исторически, политически, социално-икономически и ценностни аргументи пред Брюксел, Берлин, Вашингтон за отстояване пред последователна деградация на държавността в резултат на нежеланото преселническо нашествие на неидентифицируеми беглеци – новият рисков фактор – с видими намерения да паразитират върху и без тях ограничения ни бюджет. Ако ще приемаме преселници, по-добре да са желаещи да живеят у нас бесарабски етнически българи, или граждани от съседни нам държави, респектиращи приоритетността на българската държавност, етническия мир и религиозната толерантност.

       А дотогава интересите на националната и на Европейската сигурност налагат:

- Запечатване на българските граници от юг, запад и изток за всевъзможни нелегални бегълци и нарушители. Вземане на драстични мерки срещу каналджиите.

    - Разясняване пред обществеността на необходимостта от предприемане на драконовски мерки спрямо корупцията, особено при нелегалното преминаване и трансфериране през границите ни и защо българските граничари и военнослужащи би следвало да действат като във военно време на правомерна основа.

 - Отстояване на „актуализирани опорни точки”, без да изчакваме дните на Българското председателство в ЕС през 2018 г., че в България бежанци няма. Има мигранти, част от които икономически и кандидат-преселници от Сирия, Ирак и райони на военни действия в Близкия Изток, вкл. предполагаеми джихадисти. Нашата страна не е обременена с колонизаторска вина, нямаме морални ангажименти нито правни договорености от миналото за поемане и обезпечаване на контингенти от кандидат-преселници на своя територия. България не бива „да бъде „глобявана“ заради географското си положение или да се превръща в бежански лагер за имигранти от Афганистан, Пакистан, Либия или от Африка.

- Преустановяване на спазването на Регламента от Дъблин в сегашния му вид, пълно неутрализиране на Постановление на МС № 508/12.08.2016 г. (за разселване на  пущуни и пр. бегълци), недопускане на трайни лагери за мигранти в България.

- Екстрадиране, експулсиране, репатриране или доброволно завръщане на различните категории нарушители и мигранти в техните страни.

-  Спазване на правата на няколкото семейства, получили дългосрочно убежище в България по реални хуманитарни причини. Осигуряване на организационно, финансово и пр. съдействие за тяхното адаптиране у нас.

- Работа по повишаване на разбирането, съучастието и подкрепата от Европейския съюз за решаване на проблеми с бегълците по „външната” граница на ЕС - в това число и в България - на принципа на исторически и политически обусловена отговорност за финансова и социална справедливост.

- Полагане на усилия за убеждаване на Брюксел няколко членски вноски на България в бюджета на ЕС да бъдат опростени за укрепване на границите ни.

-Търсене на възможности в рамките на ООН и други международни организации за цивилизовано решаване на проблема, в зависимост от ролята на глобалните и регионални политически играчи за неговото възникване.

           - Повишаване на информираността на нацията за разнородността на мотивите и целите на бегълците. Същевременно е нужна деескалация на шизофреничното отношение към чужденци, получили дългосрочно убежище в България, особено в българските медии.

      - Лансиране на идеята за насрочване на референдум относно мигрантската инвазия в Европа и България.