Дори и поостарял, единственият акт върху който почива и се изгражда националната сигурност на Република България, е Концепцията за национална сигурност, приета с решение на 38-то Народно събрание от 16 април 1998 г. (ДВ, бр. 46/22.04.1998 г.). От тук произтича и легалната дефиниция за Национална сигурност в българското законодателство, визирана в ЗАКОН за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност чл. 2. Той гласи: „Националната сигурност е динамично състояние на обществото и държавата, при което са защитени териториалната цялост, суверенитетът и конституционно установеният ред на страната, когато са гарантирани демократичното функциониране на институциите и основните права и свободи на гражданите, в резултат на което нацията запазва и увеличава своето благосъстояние и се развива, както и когато страната успешно защитава националните си интереси и реализира националните си приоритети”. Проф. Димитър Иванов преподрежда частично (в „Епицентър. Бг”,04.04.т.г.) елементите на националната сигурност както следва: „...тя е устойчиво и динамично състояние на държавата и обществото, при което са гарантирани държавният суверенитет, териториалната цялост, защитата на границите, икономическият просперитет на населението, „социалните екстри”, развитието на духовността, екологията и устойчивото развитие и едва тогава идват на ред правата и свободите на отделния гражданин”.

Понастоящем Европейската сигурност обхваща 28-те държави-членки (ДЧ) на Европейския съюз, от които 22 членуват в НАТО; 5-те кандидат-членки на ЕС Сърбия, Черна гора, БЮРМ = Р Македония, Албания и азиатско-европейска Турция, като последните две са ДЧ на НАТО; членките на НАТО Норвегия и Исландия, нечленуващи в ЕС; необвързаните Швейцария, Светият Престол и 4-те малки княжества (Монако, Андора, Лихтенщайн и Сан Марино); евроазиатска Русия, Украйна, Беларус, Молдова, 3-те кавказки държави (Грузия, Армения, Азербайджан) и 2-те все още неизпълнили изискванията за членство в ЕС кандидатки: Босна и Херцеговина и Косово (нечленка поне на ООН). Украйна, Молдова и Грузия подписаха с Брюксел споразумения за асоцииране, но той не пое ангажимент за членството им в ЕС, включително по инициативата „Източно партньорство”, както и към Армения, Азербайджан и Беларус.

Освен 50-те изброени европейски страни, в геополитическите граници на Европа  има 7 „самопровъзгласили се”, непризнати или частично признати държавни образувания: Абхазия, Косово, Малтийски орден, Планински Карабах, Южна Осетия, Приднестровието, СКТР (Северен Кипър) и  45 зависими територии (със или без самоуправление), републики или области със статути на автономия и други териториални единици с особен статут. Сред тях не са включени автономните републики на Руската Федерация в Азия, федералните провинции на Германия, Австрия   и швейцарските кантони и испански автономни области и градове.

Сигурността в непризнатите 7 и зависимите 45 територии в Европа се генерира от местните управления и съответните заинтересовани държави-наставници.

Войната като основна заплаха на глобалната сигурност се нуждае от глобално противодействие в лицето на единна и стабилна международна организация. Тази е и фундаменталната идея на Устава на Организацията на обединените нации, създадена непосредствено след Втората световна война (1945 г.). Опазването на мира и сигурността е  „Главната отговорност на ООН”, която не търпи пасивност.

Европейската сигурност се вписва в системата за международната колективна сигурност, която се урежда в чл. 7 на Устава на ООН и основаващите се на него регионални споразумения за сигурност. Същевременно тя (европейската с.) надгражда съвкупността от националната сигурност и под/регионална колективна сигурност на съставните европейски държави. Международните конфликти са най-сериозната заплаха за глобалната и регионалната сигурност. Опитът от последните две световни войни и последвалите регионални конфликти, включващи военни действия показва, че възлово предизвикателство пред Европейската (и глобалната) сигурност е не толкова разрешаването, колкото превенцията на конфликтите.

Европейското пространство за свобода, сигурност и правосъдие (по договорите от Маастрихт и Амстердам) не е хомогенно поне във военно-политическото, социално-икономическото и духовни измерения, по правата на човека. И след края на Студената война противоречията между трансатлантически обвързаните Западна и Централна Европа + обхванатите в социално-икономическата и духовната й системи княжества, Ватикана и Швейцария, и Източна Европа (Русия, нейните постоянни и времеви съюзници, непризнати и други държавни образувания), не са преодолени.

Освен специализираните международните организация от системата на ООН и Съвета на Европа (с 47 ДЧ), единственото обединително европейско регионално съглашение и авторитетен международен форум е ОССЕ (Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа) – създадена пред 1994 г. на Общоевропейско съвещание в Будапеща. Преимуществото й пред други европейски регионални структури е в това, че в нея участват всички европейски държави, предпоставка за ефективност (общо 57 страни-участнички /СУ/, в т.ч. САЩ, Канада + 5-те централно-азиатски държави от бившия СССР). Особеност на ОССЕ е, че тя не разполага със структури за осъществяване на принудителни действия, под ръководството на ООН. В нейните рамки са разработени стратегически съглашения, мерки за укрепване на взаимното доверие. Такива са споразуменията за предотвратяване на въоръжени конфликти, поради неправилна оценка на военната дейност; съглашенията за намаляване на военното противопоставяне и размяна на информация, включително военна; пряк телефон между държавните ръководители (“червен телефон”), размяна на военни наблюдатели и цивилни наблюдатели напр. при избори в страните-участнички; предупреждаване за военни маневри, делегиране на разносрочни „мисии на терен” и др.

           Политическите и организационно-процедурни проблеми в ОССЕ не бяха преодолени от възникването му. Още през 1995 г. Русия положи максимални усилия за превръщане на организацията в „европейско ООН”, търсейки регионална компенсация за силното влияние на Съединените щати в Обединените нации. И през изтеклите от тогава години САЩ продължиха да противодействат на руските стремежи, в резултат на което още от Българското председателство на ОССЕ през 2004 г. Съветът на министрите на външните работи на този форум трудно приемаше общи заключителни документи с политически и оценки по спазване на човешките права и свободи.  ОССЕ , поне доскоро, нямаше подписан формален учредителен акт (Устав).

В Европа съществуват 2 конкурентни структури за колективна отбрана и военно и политическо сътрудничество между държави: Организация на Северноатлантическия договор (НАТО) и ОДКС (Организация на Договора за колективна сигурност) – на Русия, Беларус, Армения и още 3 централно-азиатски страни от ОНД.

НАТО има ключово стратегическо значение, от регионално и глобално естество, и поради това, че в нея членуват две държави, които географски не принадлежат към Европа (Канада, САЩ). Създадена е на принципа да не действа по начин, който би нарушавал целите и принципите на ООН. Северноатлантическият пакт имаше за „компаньон” Западноевропейския съюз (ЗЕС), военно-политически алианс само на  западноевропейски страни, просъществувал от 1955 г. до 2011 г. Разпространено е мнението, че е бил частично дублиращ орган, „разсейващ” упражняването на близък контрол върху стария континент отвъд Европа, в т.ч. на апетитния европейски пазар на ВПК за НАТО. ЗЕС бе създаден по идея на политици от ранга на Шарл дьо Гол, Конрад Аденауер и Алчиде де Гаспери. Визионери, каквито днешна стара Европа не откърмя. Въпреки, че и сегашни европейски лидери на ДЧ на ЕС понякога, предимно преди избори, несмело надигат глас за създаване на обединени европейски въоръжени сили.

Русия, Беларус и още четири централно-азиатски страни от ОНД формират Евразийската икономическа общност (с наблюдатели Украйна, Молдова и Армения), с Общо икономическо пространство. ЕАИО бе предшествано от ОНД, Митнически съюз (Русия, Беларус, Казахстан), Съюзна държава Русия-Беларус. Проекти, продуциращи предимно многочислени документи. Русия с Китай и 4-те централно-азиатски държави, без Туркменистан, са активни и в Шанхайската организация за сътрудничество, но с най-реален потенциал за поддържане на Европейската сигурност разполага Европейският съюз. Негово безспорно предимство е, че той изпълнява функциите на колективна форма на защита в сферата на икономиката, политиката, социалното развитие и сигурността на страните-членки.

Картината се усложнява от междувременно формиращи се тенденции и взаимозависимости. О.р. Валери Рачев в “Национална и международна сигурност, ВИ, 2005” яростно пледира в полза на лансираната в САЩ и Обединеното кралство теза, че след разпадането на двуполюсната система настъпвал процес на развитие на всестранната интеграция между западните страни. Регионалните обединения добивали все по-значима роля и започвали да поемат част от управленските функции на националните държави. С други думи “започвало изграждане на ново, второ ниво на компетенции по отношение на традиционните, национални държави”. Подобни тези не съвпаднаха с предизборните заклинания на новия щатски президент Доналд Тръмп.

Темите за глобалната и Европейската сигурност придобиха особена актуалност в началото на ХХІ век, след като основните рискове за гражданите в демократичните държави промениха характера и интензивността си спрямо предходните десетилетия. Структурата на военнополитическото противопоставяне между отделни страни и групи от държави в периода на Студената война „бе разширена” от нови заплахи, свързани с разпадане и липса на държавност, радикален фундаментализъм, тероризъм, разрастване на организираната престъпност и корупцията, атаки срещу информационната сигурност и здравето на хората. Същевременно процесът на нарастване на Европейския съюз, удвоен след разширяванията през 2004, 2007 и 2013 г., промени геополитическата структура на средата за сигурност не само в Европа, но и в световен мащаб. Съюзът зае място сред водещите глобални играчи, но сe натъкна на редица предизвикателства, свързани с институционалното развитие и механизма на вземане на решения. Прилаганият в рамките на 15-те страни-членки модел се оказа нефункционален при 28 ДЧ още в периода преди Брекзита. Бяха изготвени опростени механизми за ефективно управление на Съюза, като Общата външна политика и политика за сигурност (ОВППС) и съставната й Обща политика за сигурност и отбрана (ОПСО) - за по-бърза и гъвкава реакция спрямо заплахите, превенцията и управлението на кризи.

Европа успя да осигури на населението си над 70 години мир благодарение и на инструментариума от международните организации, сред които се открояват ООН, НАТО, ЕС и ОССЕ. Юридически и особено – документално, най-голям принос за опазване на европейската сигурност има брюкселската администрация на Европейската комисия. Сред основните стратегически документи на Европейския съюз в областта на сигурността и отбраната, специално внимание заслужава стратегията „Сигурна Европа в един по-добър свят“. В нея са анализирани детайлно и са  дефинирани основните заплахи – тероризъм, регионални конфликти и липса на държавност, разпространяване на оръжията за масово унищожение, организираната престъпност и формите на финансирането ѝ, както и стратегически цели, заложени в документа – предприемане на действия срещу заплахите, изграждане на сигурност в съседни региони, развитие на по-устойчив, основаващ се на правила световен ред, с добре функциониращи международни институции. Документално бе разработен и механизъм на гражданско-военното сътрудничество, за развитие на способности при превенция и управление на кризи с военен и хуманитарен характер, основните мисии и операции на ЕС, в които Евросъюзът участва самостоятелно или в рамките на мандати на партньорите от ООН, НАТО и ОССЕ. „Всеобхватният подход“ на ЕС при управлението на кризи не само засилва теоретически съвместяването на военната с цивилната експертиза, но и пренася акцента от военни намеси в кризисни райони и постконфликтното им възстановяване към прилагане на превантивни инструменти – политически, дипломатически, икономически, и засилване на принципа на диалог и изграждане на партньорства с регионални организации и местни общности.

Важно място в Брюкселската нормативна база по темата „Европейска сигурност” е отделено на длъжността и функциите на Върховния представител на ЕС по въпросите на външните работи и политиката на сигурност, на Европейската служба за външна дейност, Комитета по политика и сигурност, Военния комитет на ЕС, Военния състав на ЕС, Европейската агенция по отбрана, Сателитния център на Европейския съюз, Оперативния център на Евросъюза, Европейския ситуационен център и др.

Съюзът играе мироопазваща роля, той финансира редица мисии и проекти с цел борба срещу тероризма, предотвратяване на кризи и спазване на закона. При нужда предоставя и хуманитарна помощ на пострадалите.

            През последното десетилетие Евросъюзът е провел и/ли започнал 23 цивилни мисии и военни операции на 3 континента. Привеждам примери за неговото участие в:

-         стабилизиране на мира след цунамито в Ачех през 2004 г.;

-         защита на бежанци в Чад;

-         борба с пиратството във водите край Сомалия и Африканския рог през периода 2008-2010 г.;

-         разрешаването на конфликта между Русия и Грузия през м.август 2008 г.;

-         стабилизиране на положението в Косово през м.декември 2008 г. след

обявяването на независимостта му от Сърбия.

Европейският съюз не разполага със собствена постоянна армия, а разчита на формираните за конкретни случаи от страните-членки военни части за:

-         съвместни операции по разоръжаване;

-         хуманитарни и евакуационни мисии;

-         мисии за военни съвети и помощ;

-         мисии за предотвратяване на конфликти и поддържане на мира;

-         мисии на военни сили за управление на кризи (включително

умиротворителни мисии и стабилизиращи операции след края на конфликти).

Всички тези мисии могат да се подпомагат и от трети страни в случай, че конфликтът е на тяхна територия или засяга националните им интереси.

Специално място в ЕС е отделено на вътрешната сигурност, имиграционната политика, европейското правосъдие и специфичното взаимодействие между общностното законодателство и законодателствата на отделните страни-членки. Създадени са трайни механизми за прилагане на общностното право, превенцията и противодействието на престъпността и гаранциите за осъществяване на наказателната политика. Действащи са структурата и функциите на специализираните институции, подпомагащи правосъдието и вътрешните работи на ЕС – Европол, Фронтекс, Евроюст, Европейската служба за борба с измамите (ОЛАФ) и др. ЕС разработва съгласувани политики в областта на вътрешната сигурност чрез стратегически документи, като Антитерористичната стратегия, Рамковото решение относно европейската заповед за арест, Европейската програма за защита на критичната инфраструктура.

Възлов компонент от европейската архитектура за сигурност е развитието на отбранителната промишленост на ЕС и изграждането на общ пазар на отбранителна продукция чрез формиране на силна и конкурентоспособна европейска отбранително-технологична индустриална база. Развитието на европейската отбранителна промишленост има пряко въздействие не само по задачите, свързани с ОПСО, но и спрямо цялостния икономически растеж в рамките на Евросъюза. В този контекст засилването на сътрудничеството и механизмите, стимулиращи инвестиции в иновации и авангардни технологични разработки, могат успешно да отговорят на потребностите на отбраната на Евросъюза, но и да допринесат за разкриване на нови работни места и разширяване пазарните позиции на ЕС в световен мащаб.

Едно от актуалните предизвикателства на Европейската и националната сигурност е енергообезпечаването. Проблемите, свързани с концепцията за енергийната и екологичната сигурност на Общността, се разглеждат на фона на устойчивото развитие и перспективите за икономическия растеж на Съюза. В условията на ограничени енергийни ресурси в рамките на ЕС и опасността от изчерпване в близките няколко десетилетия на някои от енергийните суровини в световен мащаб, гарантирането на сигурността на доставките и развитието на енергийната инфраструктура на Европа е от ключово значение. Редица стратегически документи фокусират усилията върху тези проблеми, сред които са Европейската енергийна програма за възстановяване, Стратегията за конкурентна, устойчива и сигурна енергия, Планът за действие на Европейския съюз за енергийна сигурност и солидарност.

Енергийната стратегия на България до 2020 г. е „папагалски” съобразена с приоритетите на ЕС за гарантиране сигурността на доставките на енергия, достигане на целите за възобновяема „зелена“ енергия чрез насърчаване на иновациите, повишаване на енергийната ефективност и развитието на конкурентен енергиен пазар и политика, насочена към осигуряване на енергийните потребности. Според брюкселските документи, постигането на устойчиво развитие и преходът към „зелени“ енергия и производства ще дадат решение и на много проблеми, свързани с екологичната сигурност на ЕС, като климатичните промени, рационалното използване на природните ресурси, превенция на трансграничното замърсяване, контрол над вредните емисии газове и рисковете от тези процеси за здравето на гражданите на Европейския съюз.

13 май 2017 г.

                                                                        Станислав Николов