Със затоплянето на времето ислямското нахлуване в Европа ще продължи. Досегашната еволюция на т.нар. мигрантска криза, евфемизирана като „бежанска”, създаде много благоприятна среда за популисти и ксенофоби, които умело се възползват от основателните безпокойства на редовите европейски граждани.
Проевропейският подход на България е засега балансиран, съчетание от изявления и зрелищни демонстрации на готовност за обезпечаване на сигурността на българските граници. Мнозинството наши и други европейски експерти не са убедени, че споразумението с Турция от 18 март ще постави кръст върху опасенията от притока на морално неправомерни мигранти и нови, „неотгледани в Европа” терористични клетки и индивиди. Нахлуващи с измами и фалшификации. За предпочитане бе сред доброволците за контролиране на бегълците да преобладават съзнателно мобилизирани активисти от родните политически партии, но те биха могли да се включат дейно с доброволен труд в наложителното строително-техническо до-обезпечаване на границите ни. Разбира се, под контрол и с участие на компетентните ни власти.
Ако съдим по баналната апологетика в публични изявления на външния министър от 25 април т.г. в защита на „арабските пролети” като „износ на добри практики... в условия на фалшива дихотомия”, Брюксел едва ли ще предприеме мерки от по-дългосрочен характер срещу корените на нашествието. Нито срещу – по обобщение от Виктор Орбан - неговите технически спомоществуватели: триумвирата от търговци на хора (и каналджии), човешко-правни активисти и отвъдевропейски зависимите представители на ЕС/ЕК. При 1194 пожелали закрила у нас чужденци (само през февруари т.г. от 19 страни, според ДАБ) е време държавната и общинска управа да инициират дългосрочна практическа програма за идеологически отпор, с разяснителна дейност за ислямския фундаментализъм и вродения с поколения вече сред арабите антисемитизъм. Полезни сподвижници биха могли да бъдат медиите, Българската православна църква, мюсюлманската общност у нас, дори някои неправителствени организации и политически партии. В този контекст ми прозвуча притесняващо анализът на ерудиран български политолог от арабски произход, че в Главното мюфтийство са намерили подслон прононсирани уахабисти и салафисти, чиято политическа шапка в България ще е наскоро учредената политическа партия ДОСТ.
Страхът на средния европеец от последствията на либералната имиграционна политика на ЕС и терористични акции на ислямисти резултира в разширяване на влиянието на национално настроени, евроскептични и радикални партии в Германия, Австрия, Полша, Словакия, Франция, Холандия, Белгия, въпреки частичното отрезвяване на отделни европейски лидери. Илюстрации на тази тенденция са бързият политически възход на възникналата през 2013 г. „Алтернатива за Германия”, спечелила от 2014 г. насам места в парламентите на 5 провинции и 7 евродепутатски мандата, влизането в парламента на СР на ултранационалистическата „НП-Нашата Словакия”, уникалният пробив на крайнодесния кандидат за президент на Австрия Н.Хофер (с 35% в 1-я тур), пораженията на традиционни политически партии от семействата на ЕНП и ПЕС в Австрия, Полша, Словакия, Унгария и др.
Антиглобалистичните демонстранти срещу подготвяното тихомълком със САЩ Трансатлантическо споразумение за инвестиции и партньорство (ТТIP) все по-често намират общи ниши за взаимодействие с антиислямистки, дори антиислямски изяви на убедени в бъдещето на Европа граждани, с настоявания за забрана за носене на бурки и за поставяне извън закона на минаретата на джамиите, за безпрекословно спазване на европейските традиции, законодателство, норми на поведение, морални ценности.
В Централна и Западна Европа набира популярност резервираното отношение към исляма в Страната на изгряващото слънце. Симпатизантите на японския традиционализъм твърдят, че тамошното законодателство строго забранявало разпространяването на исляма като углавно престъпление, без Токио да бъде обвинявано в нарушаване на правата на човека и демокрацията. В Япония властвало убеждението, че ислямът е нетолерантна религия; подозирали всички мюсюлмани във фундаментализъм и че дори в ерата на глобализацията те не желаят да приспособят шариата, ислямското право към друга култура. Единствена в света Япония не давала гражданство на мюсюлмани. Право на продължителен престой имали 2000, а на постоянно пребиваване около 10000 потомствени мюсюлмани, т.е. около 0,008% от населението. Тези хора са задължени да владеят японски език и да изпълняват ислямските религиозни ритуали само в своите домове, в закрити помещения. Коранът бил забранена книга, достъпна само в съкратена версия, адаптирана на японски език. В учебните заведения не се изучавали арабски и други ислямски езици, говоренето им било строго забранено. Както и мюсюлмански училища и „медресета”. Пребиваващите в Япония мюсюлмани можели да работят само в чужди компании. Изповядването на ислям би било довод за незабавно уволнение. Мюсюлманите нямали право да купуват имоти или земя. Ако японка има връзка с мюсюлманин, тя бивала рязко отхвърлена от обществото. Япония била единствената голяма страна, която няма активни дипломатически отношения с редица ислямски държави. Японската прагматичност по темата се препоръчва от симпатизантите й на вниманието на Берлин, ЕК и Европейския съвет, отклонили се от проектантите на „Европейска Европа” Конрад Аденауер, Робер Шуман, Алчиде де Гаспери.
Докато ескалира битката между неблагожелателя на ислямизъм Доналд Тръмп и бившата държавна секретарка на САЩ и екс-озаптителка на оралната секс-изкусителка Моника Люински, Джордж Фридман (от „Стратфор”) продължи да ни поучава, че: 1. Нямало никаква имиграционна криза; САЩ постоянно са принудени да се справят с подобен род преселвания. 2. Ирак и Сирия ги нямало вече. 3. Мнозинството азери не живеят в Азербайджан. 4. Политологът-разузнавач не се посвени „да джироса” идеологически незаслужени епитети на Полша и дори на Унгария, където той е роден.
Най-желаните европейски «дестинации за емиграция» започнаха да осъзнават реалностите, но продължиха да се занимават главно с последствията от инвазията, с акцент върху намаляване на броя на нарушителите на границите. Германия, Австрия, Швеция, Франция, Белгия, Дания, след като ограничиха преминаването през границите си на бегълци през Гърция до 13 май т.г.по немска инициатива, на 2 май с.г. сезират ЕК да удължи временния контрол в Шенгенската зона с най-малко 6 месеца. В Берлин и Виена започнаха тихомълком да актуализират постепенно законодателството си с оглед относително опазване на социалните придобивки на населението от мигранти.
Докато Европейският съюз опитва да редуцира единствено последствията от ислямските набези, Збигнев Бжежински ("The American Interest" от 20.04.т.г.), умело се съсредоточи върху основната ретроспективна причина за ислямското нашествие – колониалната вина на европейските метрополии от XVI век насам, исторически много удобно подбран срок за Северна Америка. Той не анализира съвременните причини за масовата миграция като „арабските пролети”, ерозирането на Вестфалската система, актуалната политика на Вашингтон, Брюксел, Анкара, Риад и др., разнопосочното влияние на глобализацията в условията на информатизацията, кризата в ценностни системи и пр. (вж. по-подробно в „Експерт-бдд”/11.04.с.г. и в-к „Земя”/15.04.т.г.).
В резултат на болести, глад, убийства и зверствата на испанските конкистадори - от 25 мил. ацтеки в Мексико оцеляват 1 милион. Бжежински признава, че „в Северна Америка около 90% от коренното население е загинало през първите 5 години”, НО: „от общуването си с европейските заселници – основно от болести”. Освен тях:
По негови данни, по същите причини + принудителни преселения, депортации (на мюсюлмани) и в концентрационни лагери (Киренайка) опиума (в Китай), от същите извършители (британци, белгийци, французи, италианци + от Русия) в Индия, Конго, Виетнам, „руския Кавказ”, Средна Азия и Китай, Алжир, Либия, в Афганистан (1 млн. мирни жители - жертви на руснаци, „само” 26 000 на САЩ, поради високоточните им оръжия), в Ирак („само" 165 хиляди мирни жители, жертви на САЩ и съюзници) са загинали общо между 17 и 25 милиона души. «Мюсюлманите и в останалите страни използвали чувството на дълбока неприязън към Запада и неприемането на неговото колониално минало, за да оправдаят своите лишения, беди и отсъствие на чувство за собствено достойнство. Политическото пробуждане в постколониалните мюсюлмански страни е отчасти закъсняла ответна реакция на някогашното им жестоко подтискане – главно от европейските колониални страни». Бжежински допуска, че в бъдеще то може да се разпространи в други държави от Африка, Азия, „дори в Западното полукълбо”.
Ето защо той ни внушава, че САЩ трябва да поемат инициативата за промяна на глобалния баланс – с привличането в коалиция на Русия и Китай, или поне на една от двете – «така, че насилието в мюсюлманския свят, подгрявано от ислямистки терористи и надхвърлящо пределите му, да бъде овладяно без нарушение на световния ред». За възстановяването на относителна стабилност в Близкия изток коалицията би могла да разчита на натиск и на разумно използване на сила от Иран, Турция, Израел и Египет (вече без уахабистка Саудитска Арабия).
Тоест, ваденето на кестени от огъня с чужди ръце, „износът на добри практики» (Д.Митов) и на мигранти в Европа и в България по линия на организираната престъпност да продължи?
Разбира се, че японският модел на поведение към исляма е нерелевантен за Берлин, Париж, Брюксел, ..., но София да прескочим “а posteriori”! Българските мюсюлмани от поколения са генетични европейци и преобладаващо европейски неислямисти.
2 май 2016 г.
д-р Огнян Гърков,
вж. ogniangarkov.blog.bg/
